Имало едно време едно момиче, което живеело в залеза. Косите й били златните лъчи на умиращото слънце. Гласът й се топял в приспивните песни на птиците. Очите й проблясвали в отражениятя на прозорците. Устните й били разтеглени в усмивката на хоризонта. Дворецът й бил безкрайното небе. Животът й бил като невероятна приказка, но и също толкова кратък- свършвал винаги преди полунощ. С край покрит в мрак, в който тя не можела да намери принца си. Обречена винаги да чака утрешния ден и да се надява: “ Утре ще бъде различно”- повтаряла си тя. Утре… отново и отново, преживявайки еддночасовата си приказка.
***
Валеше- нежен, летен дъжд, който се топеше върху кожата ми и се носеше по реката до мен. Време, подходящо за приказки. Беше време, в което можеш да повярваш, че всичко е възможно. Дори само за миг- понякога е достатъчно. Понякога е нужно просто да отпуснеш въображението си и лебедите в далечината се превръщат в красиви принцеси. Трябва просто да присвиеш клепачи и банката от другата страна на улицата изглежда като страховит замък. За момент ми се зави свят. Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Във въздуха се носеше сладък аромат на пролетни цветя, подгонен от вятъра. Бих могла да сънувам. Но не беше така. Не и тогава. Тази вечер, за първи път залеза щеше да ми донесе нещо истинско. Щях да получа своя край. Или поне нещо подобно.
След като прекосих моста тръгнах към пейките, които бяха най-близко до фонтана. Всички бяха празни. Беше късно и може би хората просто искаха да се приберат вкъщи. Никой не поглеждаше към златното небе. Седнах и се огледах наоколо. Не бях нервна. Мислех, че ще бъда, но ръцете ми не трепереха и можех да усетя пулса си във вените ми- равен и спокоен. Не след дълго млада двойка седна на пейката до мен. Отново се огледах. Нямаше го. Въздъхнах с раздразнение. Че зашо да идва? Защо ми беше на мен да идвам?
Изведнъж ме заля студена вълна паника, подтикваща ме да се прибера вкъщи и да забравя всичко веднъж- завинаги, но лесно я преодолях. Не ми се случваше за първи път.
И все още чаках.
Един мъж спря до перилата с гръб към водата и погледна към минувачите с необяснима настойчивост. За миг ми се стори, че видях някаква влудяваща надежда в погледа му, но после той се обърна и моментът отмина. Би могло да бъде всичко, казах си. “Абсолютно всичко” – повторих упорито, усещайки как малките колелца в главата ми се завъртат отново и започват да изграждат основата на нова история. Фантастична приказка за слава и богатства, сигурна съм. Невероятно приключение с красиви царски дъщери, митични същества, и смели, чаровни мъже… Не, стига толкова приказки със тъжен край. Омръзна ми да преследвам сънища като този, който ме доведе тук. Беше просто детска игра, но пък детските игри най-често излизат извън контрол. Просто ми се щеше да го знаех по- рано. Историята… тя си е все същата. Историята за момичето, което си мислело, че е принцеса. Въпреки че нямала замък, не била невероятно красива или невероят… така де въобще не била невероятна. Майка й не била зла, баща й не бил крал, а принцът й винаги се губел по пътя към високата й кула /не за друго, а просто защото въпросната кула била въображаема/. И въпреки това била убедена, че заслужава повече. Повече приключения, повече късмет, повече любов, повече от живот- заслужавала приказка. И понеже подходящата приказка още не била написана, тя взела картичката която леля й й изпратила от Женева и написала върху нея собствената си история.
“Имало едно време, едно момиче”-написала тя и спряла за да помисли какво било момичето. Изведнъж засенчила очите си. Било късно и светлината на залеза почти я заслепявяла. А от другата страна на прозореца всичко било покрито със златни отблясъци. Харесвало й да мисли, че това било времето, когато друг свят се спускал от небето и колко хубаво би било да бъдеш част от него… “Момиче, което живеело в залеза”- написала и си помислила, какво по- подходящо време може да има за история от залеза.
***
Писала до полунощ. Най-накрая, когато вдъхновението изчезнало и мастилото- засъхнало, тя го препрочитала отново и отново. Било все едно да гледаш в огледало, всяка дума- силует на различна мечта, отражение на душата й. Образ запечатан върху картичката в ръцете й. Част от нея живеела в думите й и можела да отиде навсякъде. Затова я изпратила. Написала набързо произволен адрес и тя изчезнала в пощенската кутия на края на улицата. Това било началото на историята, а краят я чакал 9 години по-късно на една пейка край Женевското езеро по залез-слънце.
Времето върви бързо, нали? Дори не те чака да мигнеш. 9 години минаха преди да успея да си поема дъх. Тази вечер също го усещах, как ме преследваше безпощадно и въпреки това не се помръднах. Въображаемата земя, върху която стоях беше толкова крехка, че се притеснявах, че самото биене на сърцето ми, може да я разруши Затова просто стоях и чаках Нещо трябваше да се случи, нали? Господ знае, че бях направила достатъчно за тази история за да може от тук нататък тя да продължи сама. И въпреки това нищо не стана, докато минутите се трупаха върху слънцето, притискайки го надолу към центъра на света. Далечна капка от фонтана достигна лицето ми през вятъра. Отказвах да повярвам, че е сълза. Изтрих я и оставих лъчите на слънцето да ме погалят за последно. И след това изчезнаха, просто така. За миг небето отново беше сиво. Инстинктивно отрекох края. Като дете, което не иска да си признае, че е загубило играта прекарах няколко болезнени минути, гледайки хората наоколо. Всеки със своя собствена приказка, която да изживее. Нито един от тях нямаше нужда от мен. Двойката до мен беше все така влюбена както и преди и не би забелязяла никой за нищо на света. Стиснах чантата си с внезапно желание да докажа на себе си, че все още имам контрол над нещо.
И го видях. Просто мигнах и то беше там, пред мен, изкушаващо ме да се приближа и да погледна от близо. Все едно не знаех точно какво е. Мъжът до перилата се беше обърнал отново. Главата му беше наведена. Някъде през последния полувин час раменете му се бяха отпуснали. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете му… и той ме държеше в треперещите си пръсти. Палтото му беше старо и изстаняло от носене и очертанията на юмруците му си личаха дори и на тази светлина. И там бях аз- сгушена на сигурно до лявата му ръка. Ъгълчето на стара, черно-бяла картичка, която не вярвах, че някога ще видя отново. Част от мен, която мислех, че съм загубила, когато бях на 9 в онази пощенска кутия. Сън заключен в залеза.
За миг бях готова да го последвам, когато осъзнах че мястото му беше там- в златната линия на хоризонта, в края, който така и не получих. Сега той имаше собствен живот, който да следва. Беше ми трудно да изоставя част от себе си просто така, но го направих, трябваше. Трябваше да спра да тичам и да се оставя съдбата ми най-накрая да ме настигне.
Забравен глас се наддигна някъде вътре в мен за да завърши историята едно момиче, което живеело в златен сън:
“И така та намерила края си, но той бил само началото. А какво по-подходящо време може да има за едно начало от изгрева.”
